facebook

ДепартаментТеатър

Актуално

131888786-386297439324338-7275093075266909788-n_678x410_crop_478b24840a 131377866-1006023633254378-6972330802789318860-n_678x410_crop_478b24840a
21.12.2020 14:29

За актьорското майсторство с любов от Александър Котев и Яна Стоянова

Срещаме ви с актьорите Александър Котев и Яна Стоянова, като поводът за това интервю е предстоящото онлайн излъчване на спектакъла „Метаморфози“ от Мери Цимерман (по митове на Овидий) под режисурата на проф. д-р Ева Волицер. Може да гледате спектакъла онлайн на следния линк: https://urboapp.com/bg/e7841--meta-morfozi, като всеки вторник от 19:00 часа в платформата URBO ще може да гледате свободно спектаклите, но ще има и възможност за дарение чрез билет за подкрепа на стойност 1, 5 или 10 лв. Събраните средства ще бъдат вложени в стипендиантски фонд за подкрепа на студенти от програма „Театър“. Фондът предстои да бъде учреден на името на проф. Васил Димитров, дългогодишен преподавател и почетен професор на НБУ, който не спираше да учи, вдъхновява и подкрепя своите студенти.

Кое е нещото, на което Ви научи обучението по актьорско майсторство?

Александър Котев: Актьорското майсторство ме научи на дисцплина, отговорност, реактивност на възприятието, бързина на ума и едно по-добро разбиране за тази професия. Даде ми и безценния емоционален опит на това да седиш зад завесата и да чакаш появяването си на сцената, а след като излезеш на нея, да се справиш със себе си и притеснението, че трябва да действаш естествено, при положение че си център на вниманието за много хора, които просто седят и те гледат. Имах проблем с това неудобство и определено обучението ми ме накара да го преодолея – до голяма степен това беше и причина да запиша програмата. Със сигурност препоръчвам на всеки да получи такова образование – без значение на каква възраст е и какви са целите му – не е нужно да са професионални, може просто човек да иска да развие нещо в себе си. На сцената се преодоляват заучени навици и закостенели възприятия, които човек носи със себе си, тъй като сцената е място, на което си оголен и не можеш да се скриеш – нито от себе си, нито от околните.

Яна Стоянова: Научи ме на много неща. Най-ценното, което научих, е това да не се отказвам и да не спирам пред трудностите, да влагам енергията си в мисли за това как да ги преодолея. Всичко, което се случва в работния процес на сцената, за да се стигне до крайния резултат, който зрителя вижда, е обвързано с трудности, които трябва да преодоляваме, за да достигнем до образа. Друго, което професор Ева Волицер винаги ни е казвала и на което ме научи, е, че трябва не само да слушаме, но и да чуваме какво ни казва партньорът на сцената. Това умение се оказа много полезно и в общуването извън сцената. Помогна ми лесно да намирам път към хората и да намирам общ език с всеки. Научих се да владея много добре концентрацията си – до такава степен, че да мога да изключвам света около себе си, когато се налага. Това е много ценно за мен и се радвам, че успях да го овладея. Научих се на постоянство, търпение, толерантност и работа в екип. Научих се да се поставям на мястото на другия и да се опитвам да разбирам причините му за определено действие или решение.

Какво запомнихте от репетиционния процес на спектакъла „Метаморфози“?

Александър Котев: Целият процес е много скъп спомен за мен, който с времето оценявам още повече. Всички, които участвахме в групата, станаха много близки, тъй като споделихме много емоции, преодолявахме наивните си представи заедно и се сблъсквахме челно със собствените си ограничения. Всички заедно споделяхме големите притеснения, малките успехи, смущението на грешките. Всяка репетиция беше малко представление, носеше наситен с емоции заряд и всички заедно преодоляхме неща в себе си, за да се получи търсеният резултат. Това ни сближи много и за мен лично остави спомен за цял живот.

Яна Стоянова: Беше много напрегнато и трудно. За нас това беше първа сериозна крачка в актьорското майсторство. Бяхме неопитни, но с неспиращо желание да работим и да се развиваме. Професор Ева Волицер държи изключително много на дисциплината и благодарение на нейната упоритост в това отношение успяхме да постигнем едно темпо, чрез което изградихме успешно спектакъла за значително кратък период. Тя успя да ни включи във всяка една стъпка от създаването му. Търсихме заедно реквизита, обсъждахме костюмите, помагахме да се строи сцената, чистехме я, когато се налага и правихме всичко, което се изисква, за да се случи репетиционният процес. Това много ни помогна да бъдем сериозни и отговорни към работата си и да осъзнаваме своите отговорности като актьори. Може би точно защото участвахме във всеки един процес, успяхме да се привържем едни към други и да обичаме това представление толкова много. Имали сме и много забавни моменти, както и много трудности, но спомените ми са основно за едно безкрайно щастие, което изпитвах тогава въпреки умората от тежките репетиции и недоспиването.





Какво запомнихте от режисьора на спектакъла, проф. Ева Волицер?

Александър Котев: С течение на времето осъзнавам всъщност колко усилия е коствало на проф. Ева Волицер реализирането на този спектакъл, тъй като освен да го изгради художествено и организационно, на нея често се налагаше да се бори и с нашите неясни представи за това, с което сме се захванали – усилие, което на мен в момента ми се струва изключително. На нея се наложи да работи с хора, които не само не са професионалисти, но и не са съвсем сигурни какво правят и защо. В крайна сметка с изключителна упоритост, воля, старание, истинско лидерство и вяра в добрия завършек на проекта тя изгради този спектакъл въпреки всички неудобни обстоятелства. През целия процес проф. Волицер не спираше и да ни учи какво е театър – не просто да си играем, а да скачаме в дълбокото.

Яна Стоянова: Толкова много неща. Всички бяхме като едно семейство и професор Ева Волицер ни помагаше много не само за образите, но и за нещата от живота, които всеки от нас преживяваше в този период. Тя ни вдъхваше кураж и ни държеше ангажирани постоянно. Като се върна назад, не мога да си представя колко трудно ѝ е било да се справя, защото ние не бяхме малък екип от хора. Тя е човек, който, постави ли си цел, винаги намира начин да я изпълни, с много труд и желание. От репетициите помня, че винаги ни казваше, че актьорът е свръхчовек и той не се разболява, не закъснява, не попада в задръстване и общо взето на него нищо не може да му се случи, което да може да извини неговото отсъствие от репетиция. Тя ни показа, че да си актьор, не е лесна задача и че професията изисква изключително сериозен труд, който ние трябва да полагаме. Сещам се за нещо шеговито, което е останало в съзнанието ми и винаги ще помня – често ни правеше бележки за страданието на сцената, към което като студенти в началото на своето обучение често залитахме и се отдалечавахме от реално търсената емоция. Един ден, когато явно вече ѝ беше омръзнало да го повтаря, тя стана, прекъсна репетицията и каза: „Стига сте се самосъжалявали. Дванайсет души страдалци!“. Много се смяхме всички тогава. Шегувахме се, че ще си направим трупа и ще я кръстим „Дванайсетте страдалци“. Такива моменти са ми много скъпи и много ни сближаваха.

Каква е ролята Ви в спектакъла?

Александър Котев: Всеки от актьорите влизаше в няколко роли, така е организирана драматургията. Аз бях в ролята на богове от древногръцката и римската митология – Бакх, Посейдон, Хермес, Вертумн, Аполон. 

Яна Стоянова: Имам няколко роли в този спектакъл, всички имаме по няколко образа. Започвам като учен, който заявява и трябва да защитава своята позиция, в един разказ за сътворението. След това съм разказвач и започвам с основната история. Доста трудна задача, защото трябва да задам тона и да сложа началото на пътя към промяната на основния ни герой – Мидас. Появявам се и като майката на Еризихтон в един мит за това до какво може да доведе човешката алчност. Превъплъщавам се в дойка, която извършва нещо немислимо в името на обичта. Най-любимият ми образ е този на психотерапевтът, който води сеанс с Фаетон, синът на слънцето. В него, на пръв поглед, говоря някакви несвързани помежду си термини, сглобени в смехотворни изречения, но в действителност зад бързото говорене се крие много важно послание и вярвам, че публиката го разбира. Бях за кратко и помощник-режисьор, което беше много интересен и полезен опит за мен.






Кое е посланието, което предавате на публиката?

Александър Котев:
Пиесата е със силно морално послание, което обръща внимание на дилемите на човешкия избор, на човешките грехове и тяхното следствие. Изхожда от древните текстове на Овидий, които с намигване пречупва през призмата на съвремието, с което се изгражда един мост между епохите, върху който минава темата за тежестта на човешкия избор и моралните въпроси, които в крайна сметка са непреходни.

Яна Стоянова: Всеки от митовете носи своето послание, но ако трябва да обобщя, това, което движи историята, е промяната. Чрез преживяванията на своите образи ние изследваме причините за промяната у хората. Какво може да ни накара да се променим. Всеки зрител намира част от себе си в някои от митовете, защото има нещо фундаментално за човешката природа във всяка от историите, в което зрителят лесно може да се припознае. Имахме много редовни зрители, с които обсъждахме образите си след всяко представление и с времето ни станаха приятели. Идваха на всяко представление, защото всеки път емоцията и посланието за тях беше различно. Спектакълът „Метаморфози“ вълнува, вдъхновява и поражда разговори за човешката природа.





Къде гостувахте с това представление?

Александър Котев: Представлението показахме десетки пъти в театъра на НБУ, а също така гостувахме в Народен театър „Иван Вазов“ и „Сълза и смях“ в София, Драматичен театър „Ст. Бъчваров“ – Варна, Драматичен театър „Адриана Будевска“ – Бургас, Драматичен театър „Сава Огнянов“ – Русе и Драматично-куклен театър „Иван Радоев“ – Плевен. Гостувахме и в Българския културен институт в Лондон.

Яна Стоянова: Имахме шанса да играем на много места, от Народен театър „Иван Вазов“, та чак до Лондон. Лондон посетихме по покана на Българския културен институт в града. Играхме в галерията на института, на импровизирана сцена и това беше едно от най-успешните ни представления. Или поне ние така го почувствахме. Имахме турне и в страната, играхме в театри в Русе, Плевен, Варна и Бургас. Бяха щастливи времена. Финалното ни представление като студенти беше на открита сцена „Сълза и смях“. Залата беше пълна и вълнението беше изключително силно. Когато завършихме своето обучение, с помощта на професор Ева Волицер и съдействието на НБУ играхме представлението като независими артисти в продължение на един театрален сезон, на същата сцена.

Автор: Денис Никифоров